========================================
Тоя път няма лъга, няма измама. Плажът определено е страхотно приятен и спокойно мога да кажа - най-хубавият, на който аз съм бил. Не, че това е голяма референция, защото има много плажове, на които не съм бил, но все пак ми хареса много.
В неделя изпратихме Милена на ферибота. Тя беше дошла само за първата седмица и трябваше да се връща, за съжаление. 12 на обяд взе бързия ферибот за Атина, 4 часа по разписание, 4 часа и четиридесет минути на практика. От там - автобус, пълен с гастърбайтъри до София. 12 на обяд тръгна, 7 часа на другата сутрин си е пристигнала.
Шакев си беше върнал АТВ-то вече, Елмира не успя да намери начин да се съберем 5 човека в Джимнито, въпреки, че положи доста усилия и направи много обемни и оптимизационни изчисления. Та те двамата с Иван се метнаха на тяхното АТВ още преди ферибота на Милена да дойде и тръгнаха на някъде. Следващата ни среща беше на Червения плаж - намира се между столицата и нашата марина. Бил като вкопан в една голяма червена скала, която ние бяхме видели от морето.
На отиване натам Шакев забеляза някакви с каски на едно АТВ да махат интензивно - Иван и Елмира се връщаха вече от плажа. Заслужавало си да се види, но било голяма тарапана. Ние все пак решихме да го разгледаме поне и се уговорихме да се видим на другия плаж от списъка ни - Perivolos.
Тоя червен плаж се оказа и на прилично пешеходно разстояние от най-близкия паркинг. От началото се учудих защо имаше предупредителна табела, че на плажа няма заведения с разхладителни напитки, но след 10 минути маршируване по планински пътеки към плажа ми стана съвсем ясно.
Съгласих се - голяма навалица. Ние, разбира се, до самия плаж не отидохме, само до мястото, от което са направени снимките. То всъщност от там започваше истинският планински преход, докато се стигне долу до самия плаж.
По обратния път един самосъжалително усмихнат турист ни попита наистина ли се стига до плаж по тоя път. Жена му (или поне жената, която беше с него, де да знам) много се развесели, като им казахме, че са на половината път.
Тръгнахме си. Чухме се с Иван по телефона и той ни уведоми, че вече са на въпросния плаж и са наели шатра. Обясни ни как да стигнем.
Намерихме ги, блажено излегнати на матраците в шатрата, под балдахина. Целият плаж беше покрит с черен пясък, явно от вулканичен произход. Освен че е красив, тоя пясък има и свойството (предполагам и поради цвета си) да се напича здраво - повече от нормалния пясък, който сме свикнали да виждаме по плажовете. Явно заради това целият плаж беше оборудван с дървени пътеки. Пясъкът между пътеките беше идеално заравнен - очевидно всяка сутрин или вечер го правят това упражнение, защото имаше съвсем малко следи от стъпки, когато отидохме в ранния следобед.
Шатрата беше съставена от четири миндерчета, образуващи квадрат около ниска и доста голяма маса в средата. От горе са покрити с ефирен бял плат, който спираше слънцето точно колкото е необходимо да не те напича, като все пак ти оставя усещането, че си на слънце.
Освен това по плажа постоянно търчеше един симпатичен и много общителен сервитьор, който носеше, каквото си пожелаеш - мохито, сандвичи, спагети, бира, диня и т.н. В съседните шатри и шезлонги ядяха още по-разнообразни неща - миди, някакви манджи, бяло вино си пиеха, пък май едни си бяха взели и шампанско.
Голям кеф цял следобед и голямо спане! Само Елмирка се беше задълбочила много в книгата си и изобщо не мигна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар